Адв. Кендова споделя практика в банковите дела и търси отговор на въпросът – Защо съдиите правят „изключения в в решенията си”?
/адв. Кендова е един от юристите на Асоциацията на Потребителите на Банкови и Финансови услуги. Води множество дела срещу банки и застрахователни компании и се опитва да спомогне за промяната на лошите банкови практики чрез споделяне на опита си. Това е единствената за момента статия на адв. Кендова, което я прави изключително ценна както за водещите дела срещу банки, така и за техните адвокати. Повече информация за адв. Кендова на www.legaladd.eu /
Напоследък в ежедневието ни изключенията станаха твърде много и твърде фрапиращи, за да могат просто да бъдат пренебрегнати. Започвам да мисля, че нашата система на правораздаване е система на изключенията.И тъй-като този факт като че ли е най-голямата спирачка за промяната в съдебната система, която всички ние толкова дълго чакаме, реших /след дълъг размисъл/ да напиша тези няколко страници с надеждата изключенията в правораздаването да станат по-малко, а правилата – повече, както и задължителното им прилагане от съдиите, дори в случаите когато решението не подлежи на контрол от по-горна инстанция…… особено тогава.
Ето какво имам предвид:
Както е известно ЗЗП (Закон за защита на потребителите) е закон, чиято основна цел е да осигури ефективна защита на потребителите от своеволията на големите корпорации, в това число и банките. Вярвайки в тази основна цел на ЗЗП, аз, като редови адвокат, борещ се с банковия произвол, заведох дело срещу Райфайзенбанк за връщане на суми, които банката си е събрала защото ….така е поискала. Характерното за тази банка /освен че е банка като всички останали – имам предвид институция, която по правило действа против интересите на собствените си клиенти /, е, че името й не е толкова често „опетнявано” с осъдителни съдебни решения. Ето защо банката се постара да проточи делото цели две години в първа инстанция. Независимо от положените усилия решението на първоинстанционния съд беше изцяло в полза на клиента ми, дръзнал да заведе иск срещу Райфайзенбанк. Решението на СРС /пределно ясно, точно и мотивирано/ по гр.д.№ 12767/2012, 32 с./ беше обжалвано от банката.
Всъщност това което ме провокира да напиша тази статия е постановеното съдебно решение от втората инстанция /СГС/, която по естеството на функцията която изпълнява би следвало най-общо казано да коригира постановеното съдебно решение, ако нещо в него се разминава с написаното в закона. С реализирането на този т.нар „контрол” от страна на по-горната инстанция обаче беше тотално преобърната не само фактическата обстановка по делото, но и тълкуването на фактите през призмата на законовите разпоредби на ЗЗП.
Така например проверяващият съд /гр.д.№ 6170/2015, II Е възз.състав/тотално преобръща тежестта на доказване, като приема, че потребителят е този, който трябва да докаже, че оспорените клаузи не са инд.уговорени. Ако прочетем разпоредбата на чл.146, ал.4 ЗЗП / но не като Дявола Евангелието/ същата ясно посочва, че тежестта на доказване на индивидуалност на клаузи пада върху банката. Не знам защо конкретния съдебен състав така категорично е обърнал фактите и е решил противното – вероятно е имал сериозна причина затова, но за съжаление тя не е описана в съд.решение, за да я разберем и ние. Единствено се заявява /незнайно защо/, че се прилага чл.154 ГПК, който е общият текст, а не чл.146, ал.4 ЗЗП, който е специалният текст и толкова. Прилагането на чл.154 ГПК в общия случай би било правилно, но не и в този, в който общото правило в ГПК е дерогирано от самият ЗЗП чрез създаване на изключение, което е в интерес на потребителя – тежестта на доказване индивидуалността на договорна клауза да лежи върху банката, а не върху потребителя. Извинете ме дами и господа градски съдии, но когато излизате от този основен принцип залегнал в ЗЗП по отношение на доказването на индивидуалност на оспорвани договорни клаузи, най-малко следва да се аргументирате. Иначе така рискувате да останете неразбрани в и без това обърканата ни съд.практика и да станете повод за натрупване на още противоречива съдебна практика.Аз не намирам никакъв разумен довод /правен или не/ за да обоснова извода на този съдебен състав, но тъй-като решението е необжалавемо, никога няма да разберем дали аз и съдията от СРС сме на правилната позиция или не. Изобщо въпросът за изключенията в родното ни правосъдие става все по наболял напоследък, особено когато се касае за необжалваеми решения. Ще попитате защо? Ами ще Ви отговоря , доколкото стига компетентността ми и скромната ми съдебна практика – Когато няма контрол, има изключение защото когато няма контрол, няма отговорност! Дано да сте го разбрали правилно, а за тези които все още не схващат основната мисъл, мога единствено да ги посъветвам: когато някога Ви се наложи да водите дело /да не дава Господ!!!/ осведомете се предварително и направете така че делото Ви да има висока вероятност да стигне до ВКС. Така вероятността Ви да получите справедливост се увеличава многократно.
Въпросът за изключенията в българското правораздаване искам да доразвия като изразя становището си /както посочих вече само това ми остава, тъй-като решението е необжалваемо!/ и по отношение на основния мотив на СГС за отхвърляне на исковете на моя клиент. А именно – възприемането от съда, че в този случай била налице хипотезата на чл.143, ал.3, т.1 ЗЗП, представляваща ИЗКЛЮЧЕНИЕ при приложение на правилото на чл.143, т.12 ЗЗП. И тъй-като горното започна да звучи твърде сухо, ще го обясня просто – ЗЗП е предвидил, че едностранното увеличение на лихвата е възможно, т.е законосъобразно е, ако лихвата се определя от пазарен индекс или друг обективен фактор, който не зависи от волята на банката. Само че в нашия случай такова нещо няма! Банката е въвела в договорите си един измислен от Райфайзен банк „фактор” за изменение на лихвата, наречен СБР /стойност на банковия ресурс/. Този „фактор” се определя от банката по начин известен само на банката /а може и на нея да не й е известен, все повече се убеждавам в това/. Отнасям се с подчертано пренебрежение към СБР, защото аз самата се убедих /от множеството договори за банков кредит на въпросната банка, които съм виждала предвид на служебната ми ангажираност като адвокат по банкови дела/, че банката включва в това понятие различно съдържание в различните години и по различните договори. Е, кажете ми тогава как да се приеме, че този неизвестен нито на потребителя, нито на финансовия свят фактор, индекс или компонент /както искате така го наречете/ може да бъде обективен и известен на потребителя, за да може той да направи обосновано предположение за изменението му в бъдеще . Простичкият отговор е: ами не може! Поне така мислят обикновените хора, търсещи справедливост. За уважаемите градски съдии обаче фактът, че банката е измислила Нещо с цел да го употребява в свой интерес и му е дала име – СБР, вече е достатъчно, за да го наречем това Нещо обективен фактор. Не само това ами съдът без никакъв аргумент приема, че зад понятието СБР стои пазарният индекс Софибор, защото така твърди банката и без значение, че няма никакви доказателства, които да свързват СБР и Софибор. Всъщност това е един от основните спорни въпроси по делото, но съдът е отсъдил в полза на банката, без да се аргументира защо. В този контекст текста на чл.147, ал.1 ЗЗП според койт „Клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин” звучи меко казано не на място, защото в крайна сметка ако банката е искала да посочи Софибор за пазарен индекс, от който зависи лихвата, защо не го е направила?!..Така клаузата щеше да бъде и ясна и недвусмислена! Вместо това банката посочва СБР, а потребителят трябва да се досеща, че зад тези буквички може би /а може би не/ стои Софибор. Според съда обаче проблеми и противоречие със ЗЗП тук няма.
И още една интересна част от съдебното решение във връзка със спора дали клиентът ми е бил уведомен от банката за увеличението на лихвата. Тази част искам да цитирам дословно:”…..Възраженията на ищеца, че не е получил лично уведомленията на посочения в договорите адрес за кореспонденция нямат отношение към редовността на процедурата по уведомяването му, предвид постигнатите с банката уговорки, съгласно които правно релевантно е уведомлението да е достигнало до адреса, а не да е връчено лично на ищеца”.
Излиза, че съдът приема за правилно и най-вече за справедливо, в случаите когато страните по договора са приели, че всички уведомления по договора се изпращат на посочените адреси, всъщност те са уговорили, че уведомяването се извършва до АДРЕСА , а не до АДРЕСАТА. Интересна гледна точка!. Значи ако във Вашия договор с банката сте предвидили изискване банката да Ви уведоми по някой съществен и важен за Вас въпрос/ дай Боже, всекиму такива разпоредби в договор с банка!/ не очаквайте банката да Ви уведомява Вас. Тя всъщност ще уведомява Вашия адрес. Има разлика. Също така съдът приема, че клиентът ми е уведомен по ел.път за изменението на лихвата, без значение, че такъв начин на уведомяване не е бил уговорен с договора, нито пък е посочен ел.адрес за уведомяване. Като се зачетеш по-внимателно в това невероятно съдебно решение излиза, че съдът от една страна приема, че страните ще уведомяват адресите си, защото така е уговорено в договора, а от друга страна приема, че уведомяването по ел.път, което не е уговорено с договора, всъщност е редовно и е в рамките на договора. А дали ако клиентът ми беше уведомил банката по ел.път, това щеше да се приеме за редовно уведомяване от съда? Не знам. Но знам, че аз на това не му казвам правосъдие.Има друга дума затова и тя е необективност.
В този ред на мисли, не се учудвайте, ако банката утре Ви изпрати пощенски гълъб….за да Ви уведоми, не за друго. Със сигурност съдът ще приеме това уведомяване за редовно.С две думи положението е такова, че не знаеш дали да се смееш или да плачеш. Ами, къде остават правата на потребителите, уважаеми градски съдии, за закрила на които е приет ЗЗП и в чл.147, ал.2 ЗЗП, от който закон изрично е посочено, че „При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин..” Защо не обърнахте внимание на този текст, когато отсъдихте, че е по-правилно да се уведоми адресът на потребителя, а не самият потребител. В крайна сметка нали именно законът трябва да е водещо начало във Вашата работа !?
Глас в пустиня! /засега/
Адвокат Камелия Кендова
Асоциация на потребителите на банкови и финансови услуги
http://www.angrysheep.org/
Вашият коментар